Преход до седемте рилски езера

Пътят сякаш е безкраен. Особено след като вече извървяхме няколко километра предишния ден и “копунясвахме“ предната вечер. Опитваме се да си поемем дъх, докато се изкачваме, потим се, стъпка по стъпка и се издигаме все по-високо, надявайки се, че в крайна сметка ще видим края на пътя и ще стигнем до върха,от където не можем да се издигнем по-високо. Това бяха нашите чувства и мисли по време на прехода до 7 рилски езера. Успяхме ли? И струваше ли си? Отговорът и на двата въпроса е: Да, определено!

Пътуването ни започна предишния ден в 2 часа сутринта, когато чакахме влака на гара Казанлък. След 5 часа във влака и недоспиване се озовахме в София, закусихме и чакахме автобуса, който трябваше да ни откара до местността Паничище. Оттам тръгнахме към хижата, където планирахме да пренощуваме. След 2 часа с добро темпо стигнахме до мястото и се насладихме на заслужена обедна почивка. Но това не беше краят на разходката за деня. От хижата се отправихме към водопада Скакавица наблизо, което всъщност нямаше да отнеме много време, но дъждът и хлъзгавите камъни (това в един момент бяше единственият начин) направи нещата по-натоварени. Но хей-хо, успяхме и успешно завършихме първата част от мисията: нека се опитаме да оцелеем в Рила планина с наивни надежди, че най-трудната част е свършила. Ако знаехме колко сме сгрешили.

Наистина беше добре да не знаем какво ни очаква на следващия ден. Най-проблемната част обаче продължи само около час, заради стръмния терен. Оттам определено беше по-лесно, въпреки че всеки път, когато стигнахме до частта, където хората почиват, разбрахме, че предстои още поход. Тъй като ходенето стана по-лесно, това ни позволи да се насладим на красотата на планините и гледките. След повече от час стигнахме до първото езеро – Бъбрека. Всичките седем езера са разположени на надморска височина между 2100 и 2500 метра и са наречени според тяхната форма или специфики. Освен вече споменатото, са още Сълзата, Окото, Двойното, Трилистника, Рибното езеро и Долното езеро и всички те са свързани с поток. За да ги видим всички, трябваше да се изкачим до Езерен връх, на около 50 минути от езерото Бъбрека. За щастие бяхме подготвени и снегът не ни изненада там. Въпреки студа, изтощението и глада успяхме да се справим и докато стоехме там на върха, енергийното ни ниво веднага се повиши. Най-после можехме да се насладим на спиращата дъха гледка към 7-те рилски езера, където ние, горди със себе си, усетихме, че отсега нататък можем да преодолеем всяко препятствие на този свят, може би дори да научим български.

Въпреки че пътуването ни още не беше приключило и трябваше да изминем още няколко километра до хижата и след това до спирката, да стигнем до София и да вземем влак до Казанлък, това беше едно от най-прекрасните пътувания, които съм преживявала в България.