Когато реших да дойда в България, като доброволец по програмата Европейски Корпус за Солидарност, това, което чувах най-много от моето семейство и приятелите , беше „защо България? Сигурна ли си?“.

Нормално е, защото това е страна досега непозната за нас като испансци и особено за мен Тъй като идвам от Канарските острови, които се намират близо до Африка. Но аз го реших и наистина бях очаквах да дойда. И така преди две седмици пристигнах в София. Бях много изморен заради пътуването и първото ми впечатление, когато напуснах летището, беше, че всичко беше толкова сиво … Небето, улиците и сградите. Това ме шокира, защото в родния ми град имаме много цветни къщи и ние обикновено имаме слънце и синьо небе, дори през зимата. За щастие, почувствах облекчение, когато имах възможността да проверя дали поне българите не са „сиви“… Попитах миновачи за място за хапване и за това как стигна до автогарата, и те много искаха да ми помогнат и когато стигах в Казанлък, бих могла да потвърдя това впечатление за българите. Като цяло те говоря английски и това беше много облекчително и за мен, защото в началото се притесних за езиковата бариера и онези видове културни различия, както и жестовете с глава за „да“ или „не“. Всъщност имам едина забавена история за това, която доказва това, но всъщност не е голям проблем. В първата ми неделя тук решихме да посетим Стара Загора и се срещнем с други доброволци, които живеят там. Обядвахме в ресторант и когато попитахме сервитьорката за сметката, тя кимна с глава на двете страни и показа нещо което за мен означава „не“. Погледнах изненадано приятелите си, мислейки като „ тя не иска да платим? “, и тогава разбрах, че тя казва„ да “.Въпреки че Казанлък все още изглежда сив за мен, харесвам града, защото е малък и е възможно е да отидеш навсякъде, ходейки пеша. И нещо много важно за мен е, че има много на котките по улиците! Обичам тези животни, така че по този начин Казанлък е рай за мен.

Марта Валверде.