7 юли 2017 е. Оставям зад себе си претъпканият, жизнен Лондон. Сбогуваме се с най-добри пожелания, оставям зад себе си гледки, които знам наизуст…

След пътуване из Южна Франция, твърде много кафе, пътуване до Лондон, най-накрая се качвам на самолета. Жегата на терминала е неприятна. Огромната раница от 25 кг, която нося, показва, че съм странник… Хората в самолета са различни… Първите български думи, които чувам, са тайнствени… Някаква поезия, която все още не разбирам… Хората в самолета са неразгадаеми- погледите са дълбоки, топли… Тълпата е спокойна; спокойствие преминава на забавен кадър.

Пристигам в България в 3 сутринта, летището е студено-тихо-празно. Аз съм толкова изтощена, колкото и изпълнена с надежда. Чакам утрото да дойде, за да взема автобуса и започна пътешествието си…

Първа стъпка в модерен вагон. Достигайки центъра, моментално съм завладяна от светлинните отражения по сградите. Всичко изглежда толкова осветено, така ярко. За момент се почувствах като в градска приказка… Хармонична смесица от стари и нови стилове, без неприятен контраст между тях… На пръв поглед България изглежда проста; инстинктивна… Спокойна мощ се излъчва от определени места… Бродя с часове през непознатото.

“Когато пристигнем в нов град, ние виждаме улицата само в перспектива, безкрайни линии на безизразни сгради. Всичко е непознато, празно. Това е; и по-късно вече ще сме опознали сградите, ще сме се разхождали по улиците. Ще сме преминавали през тези перспективи; ще сме живели в този град. Тази улица: ние вече ще сме вървяли по нея десет, двадесет, хиляда пъти…”

Научавам някои думи в автобуса на път към Казанлък, също познат като Долината на розите: “добре”, “благодаря”, “мерси”, “здравей, как си”. Преминаваме покрай зелени площи, села и др.

Когато си пътувал към град като Люксембург осъзнаваш, че е хубаво да оставиш надалеч консумеризма си… Хубаво е да кажеш “сбогом” на желанието да изпъкваш с това, как изглеждаш и какво притежаваш. Сбогом, ненужна горделивост. Изглежда, че България дава на хората “да бъдат каквито искат”. Тази страна остава неразбрана или непозната за много европейци, но много от нас трябва да научат това…

Всичко ми е непознато, макар и очевидно за местните хора- думи, знаци, пътища… Не мога да осъзная, че съм толкова далеч от моите гледки, все още се чувствам в безопасност и добре приета.

Ейми