1. Въведение: водата като стратегически ресурс

Опазването на водите вече не се разглежда като чисто технически въпрос, а като въпрос на правов ред, публична отговорност и обществен интерес. Българското и европейското право третират водата като стратегически ресурс, който трябва да бъде управляван в полза на обществото, поддържан в добро екологично състояние и защитен от замърсяване[1]. Законът за водите изрично приема, че водите са национален стратегически ресурс и управлението им трябва да се осъществява интегрирано – едновременно с оглед ползването, опазването и възстановяването им.[2]

2. Историческо развитие: моделът „норма – контрол – отговорност“

Тази съвременна логика обаче има корени в един много по-ранен период. През 1963 г. в България е обнародван Законът за опазване на въздуха, водите и почвите от замърсяване – първият систематичен опит държавата да уреди в един акт защитата на ключовите природни среди от промишлено замърсяване. Този закон прави три ключови неща, които и днес виждаме в уредбата на водите: първо, въвежда понятието „замърсяване“ като правно релевантно поведение; второ, предвижда приемане на норми (тогава санитарни норми) за допустими концентрации; трето, създава контролен механизъм – държавни органи, които следят за спазването на тези норми. Именно така се ражда моделът „норма – контрол – отговорност“, който по-късно ще бъде доразвит в екологичното право[3].

Още тогава, в коментарите на Петко Стайнов се поставя едно предупреждение, което и днес е напълно валидно за режима на отпадъчните води: наличието на пречиствателни съоръжения „на книга“ не гарантира постигане на реален екологичен резултат. Стайнов отбелязва, че самото изискване предприятията да имат инсталирани пречиствателни съоръжения не води автоматично до чиста среда, защото често тези съоръжения аварират или се експлоатират неправилно. Иначе казано – формалното изпълнение („имам станция“) не е равнозначно на материалното изпълнение. Този риск от изместване на целта на правоприлагането – от екологичен резултат към административна формалност – е един от големите практически проблеми и в режима на пречистването на отпадъчните води днес.[4]

3. Съвременна национална уредба.

Днес уредбата вече е значително по-сложна и правно завършена. Основният национален закон е Законът за водите. Той не просто урежда собствеността и ползването на водите, но въвежда и конкретни задължения за лицата, които заустват[5] отпадъчни води. Заустването във водни обекти (реки, езера, водоеми) е разрешително дейност – не може да се извършва свободно. Разрешителният режим, упражняван от компетентните органи (басейнови дирекции и Министерството на околната среда и водите), поставя условия относно количеството и качеството на водите, които се отвеждат след пречистване[6].

Тези условия не са абстрактни. Те стъпват на конкретни емисионни норми, определени в подзаконови актове – наредби на министъра на околната среда и водите (често съвместно с министъра на здравеопазването). Тези наредби уреждат допустимите стойности за ключови показатели като БПК5 (биохимична потребност от кислород), ХПК (химична потребност от кислород), общ азот, общ фосфор и съдържание на опасни вещества. Те уреждат и техническите изисквания за заустване, реда за мониторинг и докладване, както и мерките, които се предприемат при превишаване[7].

Тук виждаме пряка приемственост с модела от 1963 г.: държавата не се ограничава да каже „построй пречиствателна станция“, а казва „ще пречистваш така, че изходната вода да отговаря на тези параметри, и ще го доказваш чрез контрол и мониторинг“. Това е решаващо, защото измества фокуса от формална инфраструктура към измерим екологичен ефект – чиста вода на изхода.

4. Европейският контекст: рамкова и секторна уредба

В правото на Европейския съюз се открояват два основополагащи нормативни акта в областта на водите. Първият е Рамковата директива за водите 2000/60/ЕО. Тя установява общата политика на ЕС по водите и изисква държавите членки да управляват водите по басейнов принцип – тоест не според административни граници, а според естествените граници на речните басейни. Основната цел е да се постигне „добро състояние“ на всички повърхностни и подземни води, да се предотврати влошаването на това състояние и да се подобрят водите, които вече са в лошо състояние. Това е качествено нов подход спрямо старото национално регулиране: не просто да не замърсяваме, а активно да подобряваме състоянието на водните тела до определен нормативен екологичен стандарт.

Вторият акт е Директива 91/271/ЕИО относно пречистването на градските отпадъчни води. Тази директива урежда как общините (агломерациите) събират и пречистват битовите отпадъчни води преди заустването им. Тя изисква държавите членки да изградят канализационни системи и да осигурят най-малко т.нар. „вторично пречистване“ (биологично пречистване) за агломерации над определен еквивалентен брой жители, както и по-строго („третично“) пречистване за чувствителни зони, за да се ограничат вещества като азот и фосфор, които причиняват еутрофикация[8].

В Директивата са уредени и изисквания за проектиране, изграждане и поддръжка на канализационните системи „на базата на най-напредналите технически знания, без да водят до прекомерни разходи“, включително мерки за предотвратяване на течове, за ограничаване на непречистени зауствания при поройни водни количества и т.н.

5. Институционална рамка и контрол.

Тази директива е в основата на огромната вълна от инвестиции в пречиствателни станции за отпадъчни води (ПСОВ) в България през последните две десетилетия – включително чрез европейско финансиране по Оперативна програма „Околна среда“. България е длъжна да докладва периодично на Европейската комисия за степента на съответствие: колко население е обхванато от канализационна система, колко от тези отпадъчни води са подложени на вторично и/или по-високо стъпало пречистване и какви количества утайка се генерират и управляват.

С други думи, в съвременната уредба пречиствателната станция вече не е просто „доброволна инвестиция“ на общината или предприятието, а правно изискуемо средство за недопускане на увреждане на водните тела. Тук отново виждаме актуалността на предупреждението на Стайнов: системата не може да се изчерпи с изискване „построй станция и всичко е наред“. Европейското и националното право вече настояват не само за наличие на инфраструктура, но и за реално постигнати показатели на изхода – съдържание на замърсители под определени лимити и доказуем екологичен ефект в приемащия воден обект.

Институционално, прилагането на този режим е концентрирано в Министерството на околната среда и водите (МОСВ) и неговите регионални структури – регионалните инспекции по околната среда и водите (РИОСВ). РИОСВ са териториални звена към министъра и осигуряват провеждането на държавната политика по опазване на околната среда на регионално ниво. Те упражняват текущ контрол, извършват проверки на място, налагат принудителни административни мерки и санкции. Директорите на РИОСВ са йерархично подчинени на министъра, което позволява Министерството да осигурява единна практика и контрол върху законосъобразността и правилността на актовете им. Това централизиране е важно, защото предотвратява локален натиск и не позволява екологичните стандарти за водите да „омекнат“ по икономически или политически причини на местно ниво.

6. Заключение

Оттук произтичат и няколко практически извода за режима на пречистване на отпадъчните води в България днес. Първо, правната рамка не се свежда само до инфраструктурата – када има ли ПСОВ или няма. Тя се свежда до ефективността на тази инфраструктура, измерена чрез конкретни емисионни показатели, които са нормативно определени и подлежат на контрол. Второ, опазването на водите вече не е само национална политика. То е част от европейския екологичен ред, в който България участва чрез транспониране и прилагане на директиви като Рамковата директива за водите и Директивата за пречистване на градските отпадъчни води.

В този смисъл, пречиствателната станция не е просто строителен обект, който да „отмята“ изискване. Тя е елемент от правен режим, който цели нещо много конкретно – чиста вода в реките, езерата и подземните води, добро екологично състояние на водните тела и защита на здравето на населението. Това е реалната цел на правото. И ако правоприлагането забрави тази цел и се превърне само в отчет за проценти изграденост, предупреждението на Стайнов от края на 60-те години се връща с пълна сила: имаме закон, имаме съоръжения, но нямаме чиста вода.

д-р Васил Силяновски – асистент в Юридически Факултет СУ „Св. Климент Охридски“

Снимки: Ana Maria Vlado, Марко Маринов, Магдалена Русева

Бележки под линия

1. Закон за водите (обн. ДВ, бр. 67/1999 г., в сила от 28.01.2000 г.), чл. 2, ал. 1 и 2; Directive 2000/60/EC of the European Parliament and of the Council of 23 October 2000 establishing a framework for Community action in the field of water policy, Art. 1 и Art. 4 (OJ L 327, 22.12.2000).
2. Чл. 2, ал. 1 и 2; чл. 3, т. 1 и 2 Закон за водите.
3. Закон за опазване на въздуха, водите и почвите от замърсяване (ДВ, бр. 48 от 14.06.1963 г.), чл. 5–7; Стайнов, П. (1970) Защита на природата – правни изследвания. София; Стоилова, Р. (2024) Административноправен режим на атмосферния въздух в Република България. Дисертационен труд, СУ „Св. Климент Охридски“, с. 57; Сивков, Ц. (2015) „Ефективност на държавното управление“. De Jure, № 1.
4. Стайнов, П. (1970) Защита на природата – правни изследвания. София, с. 112–114; Стоилова, Р. (2024) Административноправен режим на атмосферния въздух в Република България. Дисертационен труд, СУ „Св. Климент Охридски“, с. 57 и следващите.
5. § 1, т. 25 от Допълнителните разпоредби на Закона за водите.
6. Чл. 46–49 от Закона за водите.
7. Чл. 48, ал. 1 от Закона за водите; Наредба № 6 от 9.11.2000 г. за емисионните норми за допустими стойности на вредни вещества в отпадъчните води (ДВ, бр. 97 от 2000 г.); Наредба № 7 от 8.08.2000 г. за условията и реда за заустване на отпадъчни води във водни обекти (ДВ, бр. 66 от 2000 г.); Наредба № 2 от 8.06.2008 г. за мониторинг на водите (ДВ, бр. 61 от 2008 г.).
8. Directive 2000/60/EC of the European Parliament and of the Council of 23 October 2000 establishing a framework for Community action in the field of water policy (OJ L 327, 22.12.2000), Art. 1–4.
9. Council Directive 91/271/EEC of 21 May 1991 concerning urban waste-water treatment (OJ L 135, 30.05.1991), Art. 5 и Annex II; Наредба № 11 от 25.10.2022 г. за определяне на чувствителни и уязвими зони (ДВ, бр. 89 от 2022 г.).

---

[1] Закон за водите (обн. ДВ, бр. 67/1999 г., в сила от 28.01.2000 г.), чл. 2, ал. 1 и 2; Directive 2000/60/EC of the European Parliament and of the Council of 23 October 2000 establishing a framework for Community action in the field of water policy, Art. 1 и Art. 4 (OJ L 327, 22.12.2000).

[2] чл. 2, ал. 1 и 2; чл. 3, т. 1 и 2 Закон за водите.

[3] Закон за опазване на въздуха, водите и почвите от замърсяване (ДВ, бр. 48 от 14.06.1963 г.), чл. 5–7; Стайнов, П. (1970) Защита на природата – правни изследвания. София; Стоилова, Р. (2024) Административноправен режим на атмосферния въздух в Република България. Дисертационен труд, СУ „Св. Климент Охридски“, с. 57; Сивков, Ц. (2015) „Ефективност на държавното управление“. De Jure, № 1.

[4] Стайнов, П. (1970) Защита на природата – правни изследвания. София, с. 112–114; Стоилова, Р. (2024) Административноправен режим на атмосферния въздух в Република България. Дисертационен труд, СУ „Св. Климент Охридски“, с. 57 и следващите.

[5] изпускането (отвеждането) на отпадъчни води от даден обект — например предприятие, пречиствателна станция, хотел, селищна система — във воден обект (река, езеро, море, канал, подземни води).

[6] Чл. 46–49 и § 1, т. 25 от Допълнителните разпоредби на Закона за водите

[7] Чл. 48, ал. 1 от Закона за водите; Наредба № 6 от 9.11.2000 г. за емисионните норми за допустими стойности на вредни вещества в отпадъчните води (ДВ, бр. 97 от 2000 г.); Наредба № 7 от 8.08.2000 г. за условията и реда за заустване на отпадъчни води във водни обекти (ДВ, бр. 66 от 2000 г.); Наредба № 2 от 8.06.2008 г. за мониторинг на водите (ДВ, бр. 61 от 2008 г.).

[8] означава прекомерно обогатяване на водните обекти с хранителни вещества – основно азот и фосфор, които попадат във водите от торове, отпадъчни води и промишлени източници.