Днес е последният ми ден като доброволец във Взаимопомощ. Въпреки че проектът ми официално приключва през февруари, от следващата седмица ще се радвам на заслужена ваканция и ще се върна, ако всичко е наред, на моя остров, Тенерифе.

Любопитно е, защото завършвам проекта по същия начин, по който го започнах. В Шейново, едно село в община Казанлък, носейки пластмасовите капачки, които събираме в града, в завода за рециклиране. Това беше първото нещо, което направих, когато дойдох тук, на втория или третия ден, през февруари 2020 г.

Онзи ден нашият координатор ме взе с моите колеги и ни заведе там. За първи път видях околностите на Казанлък и по пътя бях възхитена от гледката към покритите със сняг планини, точно както днес. Спомням си, че когато слязох от колата, започнах да снимам като луда, защото обикнах пейзажа и особено защото току-що бях пристигнала и бях развълнувана от всяко ново нещо, което видях (това все ми се случва). Истината е, че самата инсталация за рециклиране не е много фотогенична, но е разположена до зелено поле, а планините на заден план и синьото небе на слънчев зимен ден правят снимките доста красиви.

След този ден продължих да откривам нови пейзажи, правейки повече снимки (почти не ми остава място на мобилния и лаптопа …) и най-важното, провеждайки повече дейности с организацията. Посещения на старата къща и центъра за ежедневни грижи (които трябваше да спрем да посещаваме, когато започна пандемията), организирането на екологичен фестивал през лятото (адаптиран към обстоятелствата), популяризирането на обектите на ЮНЕСКО в страната … И много други неща, които няма да сложа тук, защото няма да ни стигне мястото.

Излишно е да казвам, че през цялото това време научих много. Но не само относно управлението на проекти, как да редактирам видеоклипове или как да общувам по-добре на английски, но и за себе си. Изминалата година беше предизвикателство за цялото човечество и особено за мен беше непрекъснато обучение. Винаги съм харесвал планирането, харесвам рутината и да имам всичко под контрол. Именно за да се измъкна малко от тази динамика, взех решение да дойда тук за почти една година и след всичко, което се случи, научих, че е добре да нямам план и успях да се насладя на импровизация.

Вземам много неща от това изживяване, но най-важното е всички хора, които срещнах през тези единадесет месеца. Знам, че много от тях никога повече няма да видя, но други станаха истински приятели и сега имам дом в много части на света.

По същия начин, по който Казанлък ме прие преди почти година, сега се сбогува. Но всъщност това е „до скоро“. През цялото това време се чувствах толкова у дома, че взех решението да започна нова глава от моята житейска книга тук, но този път в столицата София. Но първо ще презаредя батериите за две седмици при 21 градуса 🙂

Благодаря на всички хора, които направиха това преживяване толкова прекрасно за мен!

Марта Валверде