Пловдив, вторият по големина град в България, е имал много имена през своята дълга и богата история. Някога известен като Филипополис, в чест на Филип II Македонски, а по-късно Тримонциум, отразявайки позицията му върху три хълма, Пловдив днес носи име, което отеква векове културни трансформации, но може да бъде проследено до славянското господство.
Докато изследвах Пловдив, не можех да не направя сравнения със собствения си град, Неапол, както и други италиански градове като Таормина и Рим, които, подобно на Пловдив, все още гордо съхраняват своето трайно римско наследство.
За начало, „прякорът“ на Пловдив, „Градът на седемте хълма“, веднага предизвиква сравнение с Рим, също построен върху седем хълма. И в двата града техните хълмове предлагат спиращи дъха гледки към градските пейзажи и околните региони. В Пловдив, хълмът Небет Тепе, дом на древни руини, предоставя панорамна гледка към града и неговата наслоена история, подобно на Палатинския хълм в Рим, който се счита за първото ядро на Римската империя.
Във всички тези градове историята не е ограничена само до музеи; тя е вплетена в техните градски пейзажи. Всяка улица, всеки ъгъл и всяка част от архитектурата разказва история, канейки посетителите да станат част от нейния наратив.
В сърцето на града ще се натъкнете на останки от римската цивилизация, които ни напомнят за значимостта на Пловдив като културен и политически център по време на Римската империя – Римския стадион, Римския форум и Римския театър.
Първата връзка, която ми хрумва при това римско наследство, е Таормина. Разположена в хълмовете на Сицилия, Таормина се гордее със своя собствен римски чудо – Древният театър на Таормина, впечатляващ амфитеатър с изглед към Йонийско море и вулкана Етна.
Подобно на Пловдив, където древният стадион е безпроблемно интегриран в модерния градски пейзаж, римският театър в Таормина все още се използва днес за културни представления, оживявайки историята.

Това, което направи историята на римския театър в Пловдив наистина забележителна, е това колко е запазен. След готските нашествия театърът е напълно погребан под слоеве пръст и отломки, иронично предпазвайки го от разрушителното въздействие на времето и по-късната човешка намеса. Този акт на непреднамерено запазване гарантира, че театърът остава скрит, почти перфектно непокътнат, в продължение на векове.
Неговото откритие през 20 век се случва случайно, когато местен човек се натъкнал на руините му, докато копаел в градината си. Това събитие е породило популярна поговорка в Пловдив: „Никога не свършваш да копаеш градината си“, игриво кимване към богатото археологическо наследство на града и възможността повече древни съкровища да лежат неоткрити под повърхността му.
Отвъд своите древни руини, Пловдив оживява историята чрез своите статуи, които преодоляват пропастта между миналото и настоящето. Тези скулптури са повече от исторически маркери; те се чувстват като мълчаливи участници в ежедневието.
Един такъв образ е Мильо, местен ексцентрик и разказвач, непринудено седящ и сякаш споделящ история с минувачите. Легендата гласи, че ако потъркате коленете на Мильо, ще ви бъде даден късмет в любовта; традиция, която привлича както местни жители, така и туристи, които с нетърпение участват в ритуала.
Сравнение може лесно да се направи между Мильо и Пулчинела, емблематичната фигура на Неапол. Пулчинела, палав персонаж от традиционната Комедия дел’арте, представлява неаполитанския дух със своя хумор, остроумие и устойчивост. Статуите на Пулчинела в Неапол, като тази в историческия център, канят взаимодействие от минувачите, които често докосват носа му за късмет.

И Мильо, и Пулчинела символизират душата на своите съответни градове, въплъщавайки тяхната уникална смесица от хумор, чар и връзка с хората.
Друга статуя, разположена във вътрешния двор на Академията за музика, танц и изящни изкуства, е на Александър Николов, широко известен като Сашо Сладура. Той е джазов музикант със свободен дух, който става жертва на комунистическия режим в България, като е изпратен в трудовия лагер Белене.
Докато наблюдавах тази статуя, бях пленена от музиката, долитаща от близката академия. Мелодиите сякаш оживяваха древното място и незабавно ми напомниха за музиката, която често чувам в собствения си град, Неапол, докато вървя близо до Консерватория ди Сан Пиетро а Маджела.
Историческите центрове на Пловдив и Неапол споделят поразителни прилики в своите лабиринтни улични оформления и живи, занаятчийски култури. В Пловдив името на квартала Капана идва от неговите криволичещи улички, които усещаха като „капан“ за тези, които се скитаха по техните сложни пътеки. По подобен начин историческият център на Неапол е лабиринт от тесни, извиващи се улици, особено в райони като Сан Грегорио Армено, където живеех една година. Тази известна улица, някога римски маршрут, стана известна през 18 век със своята традиция за изработване на ръчно изработени фигурки за Рождество Христово, които оттогава са еволюирали, включвайки фигурки на политици, актьори и други известни личности. И двата града са известни и със своите процъфтяващи арт сцени, особено уличното изкуство.
Обаче паралелите между Пловдив и италианските градове се простират дори по-далеч, тъй като през същата година, 2019 г., както български, така и италиански град (Матера) бяха удостоени с престижното звание Европейска столица на културата. Тези два града се изправиха пред предизвикателството да съживят исторически пространства и да ги направят релевантни за съвременната публика, успявайки да създадат баланс между опазването и иновациите.
В заключение, Пловдив, подобно на италиански градове като Таормина и Неапол, е място, където древни руини и живи традиции съжителстват хармонично. Римският стадион в Пловдив и Древният театър в Таормина стоят като трайни символи на влиянието на Римската империя, докато Мильо в Пловдив и Пулчинела в Неапол поддържат живи човешките истории зад тези места. Точно както лабиринтните улици на Капана в Пловдив, с галериите за изкуство и магазините за занаяти, ехо на тесните алеи на историческия център на Неапол, и двата града тъкат гоблен от история и творчество. Освен това богатото културно наследство на двата града продължава да резонира чрез техните процъфтяващи музикални общности.

Ylenia Majo